Venice: Част 1 може да намерите тук.
Повече кадри и по-реалистичните им версии може да видите в Инстаграм(по-надълбоко във feed-а.. ;D или на хаштагове #wanderlustingmillita и #adventurewithmaggy).
Уточнение: всички снимки са правени с Canon IXUS 240HS или HTC One mini
Та, очевидно, във Венеция си падат по часовници по сградите си. Това тук е църквата Сан Джакомо ди Риалто(малко имена има там, малко).
И, разбира се, любимия ми мост.. Някъде тук започна манията ми по мостове.. и май така и не приключи от тогава. :)
Едно от местата. които (както споменах) исках да посетя беше Венецианската кампанила – камбанарията на площад Сан Марко. Това може би бяха най-добре изхарчените ми 8евро в този град. Гледката, която се разкрива от такава височина те оставя без дъх.
Докато си щраках като невидяла, чух позната българска реч, която нареждаше всички, които вместо да се наслаждават на гледката, седят и снимат. Бих се засегнала ако насладата, която усещах не идваше през обектива на фотоапарата ми. Истината е, че бяха напълно прави. Ако се осатвиш на течението лесно може да не забележиш малките детайли от този прекрасен град, които правят цялата картина завършена. Стоях там, доволно наснимала се, и сякаш се губех и във времето и в пространството на детайлите, които те заливат ако им дадеш възможност. Мислехме, че сме обиколили доста от Венеция.. докато не видяхме отгоре колко необятна е всъщност.
Следващите кадри са момент на скука. И на абсурдна жега. И жажда.. и умора. И.. да.
Kакто споменах за манията ми по мостове.. тук следва една част от тях, т.е тези снимки които ставаха за показване. :) Не знам защо ме очароваха чак толкова много.. и какво точно намирах в тях за да ме привличат като магнити към себе си. Може би най-вече там се усеща онази романтика, която търсех във Венеция, онова вълшебно чувство, което си представях като усещане за града.. знам ли.. може би няма значение. Важното е, че ако нищо друго не ви хареса, винаги може да опитате да видите красотата в 450те моста. :)
Мостът на въздишките от другата страна
А тук, горе, някак твърде много ми напомни на морските сергии в България.. явно не сме чак толкова назад все пак. ;D
Иии църквата св. Мойсей…
Не знам дали обърнах достатъчно внимание на вълшебните гондоли. Мисълта „да се качим ли на някоя?“ мина някак твърде бързо през ума ми и не се задържа.. красиви са, да. И преживяването сигурно е невероятно. Но някак винаги съм била повече „За“ търсене на усещания, отколкото правене на селфита.. което щеше да е единстената причина в случая. Може би просто си чакам залеза под Мостът на въздишките.. кой знае. :))
Горния кадър представлява една от спирките на градския транспорт. Сякаш си в приказка. :)
А тук позираме с една палма. И без това прекалих с мостовете.. :D
Като цяло тази, по-централна част, до която стигнахме без да знаем точно на къде вървим, се усещаше по-нормална.. по-съвременна и жива. Изключвайки лъскавите магазини, връзващи се перфектно с готическата архитектура, разбира се.
Още там някъде започнах да се чудя как ли изглеждат по-обикновените части на града.. онези, които не се включват в туровете, за които рядко се говори.. как ли изглежда истинската Венеция.. и както си мислех, че няма какво повече да видя, така осъзнах, че ми трябва поне седмица за да разбера къде съм всъщност.
Тръгнахме си по залез слънце. Което беше изключително тъжно за някой като мен, който би дал всичко за да снима залез във Венеция. Но поне това, което успях да заснема някак ме компенсира до известна степен. :)
След половин нощ буря и дъжд не ни остана друго освен да се насладим на подгизналите плажове в Лидо ди Йезоло.
Беше красиво. Въпреки, че не успяхме да използваме плажовете по предназначение.
А Венеция, ах, Венеция.. не беше и капка от това, което си представях. И не, няма да кажа, че беше повече.. някак.. беше по-различно. По-земно, по-комерсиализирано. Със сигурност не бих отказала да се връщам там отново и отново.. красота като тази не губи чара си независимо колко дълго я гледаш. :)
Следваща спирка – Верона.
What do you think?