Честно казано, не знам от къде да започна.. всъщност, започвам този пост за хиляден път сигурно. Италия е била в мечтите ми откакто се помня. Някак самата идея за това романтично място ми беше украсена с тонове въображение и измислени представи. Може би както за всички останали непосетени от мен места. Малко ме беше страх да тръгна. Даже до последно се колебаех и сериозно обмислях варианта просто да се откажа.. Не ми се искаше да убивам образите, които си бях изградила. Не ми се искаше да си сгромолясвам идилиите и да преживявам смъртта на толкова много мечти една след друга. Знаете, нали? Когато една мечта се сбъдва, тя умира, превръщайки се в реалност.. някак в представите ни всичко винаги е толкова по-хубаво.. или поне в моите. Бях си забранила да се вълнувам и дори ми беше леко безразлично почти до самото тръгване. Само и само очакванията ми да не се превърнат в разочарования. Бях си представяла толкова много пъти тези моменти, преди, когато мечтаех по цели нощи.. и за пореден път разбрах каква голяма загуба на време е това. Животът не се случва според желанията ни, според картините в мислите ни.. той просто се случва. И нещата нямат никакъв смисъл.. докато не им придадем такъв.
След 2 тона увод искам да уточня, че снимките са обработвани твърде много, и реалността не изглеждаше така. По-истински версии може да намерите в Инстаграма ми или на хаштагове #wanderlustingmillita и #adventurewithmaggy, наред с допълнителни кадри, които няма да пускам тук.
Уточнение 2: всички снимки са правени с Canon IXUS 240HS или HTC One mini.. да не се оправдавате после, че техниката имала особено значение. :))
Та, Лидо ди Йезоло беше първата ни спирка, както може би на доста хора, отправили се към Венеция.
През пролетта не ми се стори нещо особено, въпреки пресилените думи на познати. Имах чувството, че съм в по-чиста и по-празна версия на български морски курорт. От там пътя към Венеция беше по вода. Буквално. С бонус дъжд.
От далеч може да ти спре дъха. Самите сгради и гледката, която се открива малко по малко ми изхабиха поне 20-30 кадъра.
Истината е, че никога не съм си правила труда да чета каквото и да е за Венеция, или за който и да е друг град като цяло.. впуснах се без капка идея къде отивам и какво ще видя там. Може би това ми спести доста разочарования, като се има предвид колко абсурдно развинтено въображение имам.
[Част от паметника на Виктор Емануил II]
Затова и през ум не ми мина, че в тази великолепна сграда.. с такава невероятно красива фасада, някога е бил затворът. Всъщност това е Дворецът на дожите, в който до 12ти век е имало килии за затворниците. Единственото, което знаех със сигурност беше, че Мостът на въздишките не е наречен така по романтични причини( бил е построен през 17 век за да свърже двореца с новия затвор). Оказва се обаче, че има поверие как ако по залез слънце двама влюбени минат под моста, са обречени да бъдат заедно завинаги.. за добро или лошо. :)) Романтици. Като г-дин Казанова, един от посетителите на венецианския затвор, който за свой късмет успял да избяга от там.
За мое съжаление не успяхме да влезем вътре, но все пак трябваше да остане още нещо и за следващия път.
На горния кадър: Дворецът на дожите и новия затвор.
Кампанила Сан Марко, на едноименния площад. Още като я видях и първата ми мисъл беше „може ли да се качим там? дано може!“ :D В следващия пост са резултатите. :)
И не знам дали съм от малкото, които обичат да снимат улични лампи, но съм сигурна, че тази на залез слънце би изглеждала страхотно!
Входът на Кампанилата, или малка част от опашката..
Срещу него – възхитителната базилика Сан Марко. Входът е безплатен. С „уж“ стриктен пропусквателен режим, т.е. без раници и т.н. Снимането е забранено само на табела. Което малко ме възмути наред с доста нехайното и грубо отношение на туристите към такова място. Интериорът е внушителен, и въпреки хаосът от хора се усеща красотата и старанието при изработката на всеки детайл. Има зала със съкровища, с платен достъп, за ентусиастите.
Част от Прокуратите – 3 свързани сгради, където в миналото се е помещавала администрацията на Венеция. А сега, на приземния етаж, се помещава едно най-скъпите елитните кафенета в града. Развитие.
А Часовниковата кула, ох! Великолепна е! Показва часът – с римски цифри, минутите – с арабски, зодиакалния знак и фазата на луната. А два пъти в годинатa(на Богоявление и Възнесение) сините правоъгълници, които показват часовете и минутите, се отварят и на всеки час от там излизат четири дървени фигури, които минават пред Дева Мария с младенеца (между сините правоъгълници). Първо излиза ангел с тръба, a след него – тримата влъхви(Re Magi), които видели Витлеемската звезда. Mинавайки през Девата те свалят короните и чалмите си и се прибират през следващата вратичка, която през останалото време си показва минутите. И това на всеки час!
Половината от моста Риалто, свързващ два от кварталите там, и водещ към стария търговски център, беше в ремонт. Разбира се. Пак се стигаше до заветните магазини със сувенири и тонове излишна стока, но картинката не беше цялостна.
Това е кадър, направен от самия мост, към главния маршрут на градския транспорт – Канале Гранде. О, да.. представете си учудването ми, когато непросветения ми акъл разбра, че такситата им всъщност са корабчета. От тук се щракат и доста залези, между другото, да го имате предвид при ходене, магическо е със сигурност! :) Особено с наличието на строителни кранове..
От другата страна, важното е да се отбележи опакованата част.. като се замисля, архитектурата винаги ще си е там, но кога друг път ще имам възможност да снимам строителна дейност.. Успокоително е някак..
И трепетът, когато те заринат още повече сергии! Очите и стават на понички, дишнето – учестено!
Обикаляхме, попивайки всяка картина пред себе си.. още мога да усетя вкуса на онова усещане да се мотаеш из тесните улички на този прекрасен град.. да дадеш 6-7 евро за Италианска пица, за която тук не би дал повече от 2лв, да стискаш за тоалетна до толкова, че накрая 1-2евро, които даваш за единствената възможна да не ти тежат на съвестта..
Мостовете бяха една от атракциите там, които ме докоснаха най-много.. за съжаление на компанията ми. :D Имах желанието да обиколя всичките около 450 моста. И бях на път да успея, ако питате мен. :D
Повече от тях в следващия пост.
Момент, който ярко помня от времето ни из уличките край стария търговски център, е точно този малък, уютен тунел.. имаше нещо така магично в него и в самата обстановка. Кой знае колко стотици хора минават през него всеки ден, без да обръщат внимание на очарованието му.
Може би и ние така не забелязваме красотата на градовете си, онова вълшебство, което само туристът може да забележи. :)
Та ако скоро не сте се замисляли колко красив е домът ви – предизвиквам ви, намерете поне 3 спиращи дъха места там, където живеете. Знам, че ги има. Вие също.
What do you think?