By 
Не знам и аз от къде да започна този пост. Но въпреки риска от кофи с хейт ще си кажа мнението, ‘щото мога. :)
Паметникът на Бузлуджа е символ на комунистическия режим в България.. или поне това му е била идеята. Построен в центъра на държавата и някога имал читава петолъчка във върха на пилона. Светлината, от нея можело да се види от румънския бряг на река Дунав и дори в беломорска Тракия. Прилича на извънземна чиния, което се харесва на чужденците. Но да не започваме и въпроса за туризма, че следващия параграф да не изглежда още по-ужасен.
Първата ми мисъл, когато го видях бе, че прилича на гробница.. някои от вас сигурно ще се изкефят, понеже комунизмът е погребан наравно с него, но ако вкарате малко елементарна мисъл – тези стени.. тази огромна, невиждана маса, построена там, е направена с труда на вашите деди, с парите от вашите баби и дядовци.. с тяхно желание или без. И вместо да запазим нещо вече изградено и просто да променим символа, доказвайки на всички и всичко как от нас зависи кое как възприемаме, как ние сме силата, как ние определяме живота.. българският ‘извисен’ народ решава вандалски да потроши труда на стотици хора, парите на милиони и безброй възможности да покаже кой е всъщност.
Било е невероятно, красиво, нереално място.. сега е купчина боклук. Като голяма част от народа ни.
Обичам родината си, не понасям държавата.
Та.. пътеписната част. Тръгнахме с идеята да обиколим доста места в България само за един ден. Как успяхме… не мога да ви кажа.
Стигайки до самия връх бяхме посрещнати от стадо коне, пасящи пред стълбите му. Тематично.
Въпросът беше дали ще успеем да се вмъкнем в тази порутена сграда след като имаше доста табели с надписи, забраняващи това действие. Но.. България.. защо изобщо се чудим. Промъкнахме се през главните ‘порти’, на които имаше дупка, достатъчна да провреш смелото си тяло, навлизайки в мрака, който те обгръща в последствие. Можете да видите емоциите ми от самото преживяване в нескопосаното клипче, което се опитах да направя. Песента още ми е яка.
Въпреки неприятния привкус на миналото, което си личеше толкова абсурдно порутено.. някак се усещах в различен свят… беше нещо ново и пропито с емоции. Всяко едно от стъпалата сякаш те приканваше да влезеш вътре…
След притеснителния вход попаднахме в едно меко казано бунище. Изпълнено с мрак. Вътрешността на сградата е в трагично състояние и всички арт снимки, които виждате във фийдовете си нямат нищо общо с реалността. Добирайки се до основаната зала виждаш един “блестящ” таван, не от озаряващи го светлини, а от дупки. Хиляди дупки. Изкъртени дъски, плоскости напомнящи за някогашното си съществуване.
Гърдите ми се изпълваха с възхищение и болка едновременно. Не ми пука защо е строено. Болеше ме да виждам окаяното състояние на едно произведение на изкуството. Сякаш някой бе убил труда на хиляди ръце.. без да му мигне окото.
Терасите.. или подобието на такива.. не знам какво всъщност е било.. разкриваха невероятна гледка към вълшебната ни природа. Такава красота дори въображението ви не може да създаде. Безкрайни зелени хълмове.. небе покриващо целия небосвод пред теб с усещането за свобода.
Няколко остатъка от железни конструкции позволяват да рискуваш цялостта на тялото си за да се качиш върху част от покрива на помещенията. Ей така.. що не. Емоция да има.
Направих достатъчно снимки за да запаметя този момент и не достатъчно за да го пресъздам на когото и да е. Седях на ръба на света без да ми пука дали ще падна. Гледах нагоре.. към безкрайността.
Към колоната с петолъчката се минава през някакво мазе. Аз лично пропуснах този момент.. за което малко съжалявам. Приятеля ми изгуби сякаш векове да се катери до върха, оставяйки ме долу да го чакам и да си бъркам в носа от скука, но пък за сметка на това кадрите, които засне са невероятни.
Ето и някои от тях. Слагам малко снимки, защото видеото е по-красноречиво от всеки кадър. Но нищо не може да замени преживяването да си там. И да усетиш тъгата, лъхаща от почвата.
След това се отправихме към Шипка.. защото не е нужно да е 3ти март за да посетиш това място. :)
What do you think?