By 
Детска мечта ми беше някой ден да отида на палатка и да усетя природата по-близко до себе си. Особено последните години с всички тези технологии желанието ми се засили – да се откъсна от тази дигитална реалност поне за малко. Та идеята да отидем за рождения ми ден на Иракли беше добре дошла за мен. Особено с бонуса, че е толкова близко до Несебър – един от най-любимите ми градове в България.
Не знам точно с какъв акъл тръгнахме следобяд… помня, че беше Петък, след работа и YOLO нали знаете.. някак с наличието на магистрала до Бургас винаги си мисля, че пътя е по-кратък отколкото се оказва в последствие.
Проблема в случая беше, че стигнахме в пълен мрак, в ужасно време, което искаше да вали и беше безумно студено за средата на Август и тепърва трябваше да разпъваме палатката си за 1ви път, да надуваме дюшек и да се настаняваме като цяло. В 11ч вечерта.
Незнайно как се справихме и даже стана уютно благодарение на коледните лампички, които бях взела. Въпреки самотното положение на това място.
Не знам дали сте ходили на Иракли, но ако не сте нека ви опиша картинката: пътувате по черен път, от 2те страни на който има храсталаци и полета.. стигате до няколко разклонения на черния път, които пък продължават към други полета и храсталаци. Когато сте близко до морето си намирате дупка из тези храсталаци за да се настаните, но гледате да не сте близо до други хора.. защото не е някак комфортно. Смисъл.. не само, че не обичаш непознати, но в един момент като те привика нуждата не е яко да те гледат други къде ходиш и кога се връщаш..
На следващата сутрин времето беше ужасно. Но пък аз имах рожден ден и бях в лек шок и депресия, което мисля е напълно нормално ако не си намерил душевния си мир преди 25годишна възраст. Беше топло,но духаше вятър, мнооого силен вятър. Аз бях решила, че напук на него ще почна да правя влогове най-после след толкова много години желание, през които не ми стискаше. Видеото може да намерите на края на поста.
Поплажувахме малко, порадвахме се на абсурдно бурното море… ако е възможно да се радваш на нещо такова и следобеда се отправихме към Несебър, защото нямаше как просто. Беше задължително. Може би в някои от предишните си животи съм живяла там.. знам ли.. усещам го както усещам Рим и Барселона.. сякаш част от сърцето ми е там. Другия вариант е просто да съм свикнала с него защото като малка всяка година почти го посещавахме.. може би ме връща към безгрижните детски спомени. Но честно казано 1вия вариант ми звучи по-достоверно.
Пообиколихме красотите там, приказната архитектура, многото туристи, поядосах се още, което е нормално за такъв ден от живота на един човек, не успяхме да намерим цаца никъде, а си умирах за цаца.. имаше само на едно място за 12лв порцията. Абсурд.. и накрая решихме да седнем на едно заведение точно срещу пристанището, което поне изглеждаше безумно красиво.. заглушавайки с разкоша си болката от цените в менюто. Ядох калмари. По принцип много обичам калмари. Бяха ужасни. Сухи, кльощави, жилави. Не си взимайте калмари от там. Не му знам името, но ще се ориентирате по снимките.
Единственото нещо, което спаси деня беше залеза. Днес се замислих от колко време всъщност не съм снимала залези.. а по принцип са ми такава слабост и така силно ме зареждат. А онзи залез беше прекрасен. Чувствах се щастлива точно в онзи момент тогава. И всичко гадно сякаш губи смисъла си.
Ето го и обещаното видео:
What do you think?