Зима с мирис на горещ шоколад.

И някак ми се прииска да пиша.. Дали заради настъпващата сесия или заради това, че отдавна загубената ми муза се връща тихо-мълком.. Не знам. Пише ми се. Пише ми се за щастие и усмивки и за обич ми се пише. За всички онези моменти, които макар и късно, успявам да оценя. Пише ми се за благодарност. За чувства ми се пише. Защото колкото и да не го виждаме това винаги е било единственото, което търсим.

Говоря за горещ шоколад цяла зима. А един път не пих. Мирише ми в съзнанието, докато нагъвам бонбони във формата на морски кончета и обърквам всяка трета буква в този пост.

Преди време някак приемах всичките си страсти за даденост. Знаех, че когато поискам мога да заснема всеки образ в главата си, мога да разказвам с думи без да знам от къде идват, мога да творя светове, които самата аз не познавам. Знаех го. А после изчезна. Изгубих всичко. Изгубих онова, което ми палеше душичката. Хората не се променяли, казват. Глупости. Променяме се постоянно. И колкото и да ти се иска никога няма да бъдеш човека, който си бил вчера. Онзи илюзионен копнеж по нещо отминало, породен от заблудата, че нищо по-хубаво няма да дойде. Минало и бъдеще. Измислиците, криещи единствения миг, който съществува.

Знаете ли кое най-много ми липсваше тази зима? Освен снегът, разбира се.. Да затворя очи, сгушена на фотьойла в хола, да слушам поредния коледен филм, който ме изпълва с мечти за бъдещето, с вяра във всичко невъзможно, с усещане за пухкав захарен памук в гръдния ми кош.. И да трепвам при всяка мисъл за вълшебството в тоя живот, да чакам с нетърпение да Живея! Дори да не мога да предположа, че когато пораснеш често почваш просто да съществуваш..

Благодарна съм за всички хора, които ме обичат. И за моментите, когато го усещам.

Благодарна съм за палачинките на мама и баклавата, която ще  ми направи.

Благодарна съм за болката, която ме научи колко силна съм всъщност.

Благодарна съм, че вярвам само на себе си.

Благодарна съм за звездите нощем и колко малка ме карат да се чувствам. Малка, а всъщност всичко.

Благодарна съм за мъглите нощем и новите емоции.

Благодарна съм за днешния сняг, за лампичките на прозорците, пълни с по малко надежда.

Благодарна съм за хората, които оставих в живота си. И за тези, които никога няма да пусна от сърцето си.

Благодарна съм за всяка усмивка, която съм видяла и всеки шанс да кажа “ Благодаря“.

Благодарна съм за теб, който четеш това и за още 100 неща, които някога някъде част от мен успя да оцени. :)

От време на време усещам онази тръпка, спираща дъха ми, която изграждаше цялото ми същество докато творях преди. И о, боже, какво нереално удоволствие е. Май, обаче, са прави като казват „оценяваш нещо чак след като го изгубиш“.. Понякога. Да. Понякога пък го губиш за да го намериш отново и да го видиш с други очи. По-чисти. По-реални. По-..всичко.

Не помня някоя друга година да съм получавала толкова много неща, които съм искала. Сбъднах мечти, желани с години. Постигнах цели, изглеждащи нереални. Плаках.. Твърде малко. Обичах.. Недостатъчно. Не почувствах нито един от успехите си. Нито една от мечтите. Нищо. И съм толкова.. Толкова благодарна. Най-прекрасния урок в живота ми. Точно затова ми се пише за чувства.. Защото колкото и да не го виждаме това е единственото, което търсим – усещането.

А най-забавното е, че всичко, което някога си искал всъщност си го имал.. винаги. Въпросът е осъзнаваш ли го.

Бонбоните ми свършиха. Но не и желанието да събудя себе си.

Весели празници! Обичайте (се) повече! :)