Събрали се няколко жаби и разговаряли:
– Колко жалко, че живеем в такова малко блато! – изквакала една от тях. – Виж, ако се преместим в съседното, там е значително по-добре.
– Чувала съм, че високо в планината има чудесно място – голямо езеро, чист въздух и никакви момчета-хулигани – замечтано изквакала втора.
– Много важно! – опонирала голяма жаба. – И без това не можете да се измъкнете оттук! Никога няма да стигнете дотам!
– Защо да не можем? – възмутила се мечтателката. – Ние, жабите можем всичко! Нали, приятели! Хайде да докажем на тази злонамерена жаба, че можем да покорим планината!
– Хайде! Хайде! Да се преместим в голямото, чисто езеро! – заквакал жабешкият хор.
На другата сутрин пътешествениците тръгнали на път. Всички, които останали в блатото, завикали в един глас:
– Къде отивате? Това е невъзможно! Никога няма да стигнете до голямото, чисто езеро! Най-добре е да стоиш в собственото си блато!
Но ентусиазираните жаби поели към планината. Вървели няколко дни. Пътят бил труден и те изнемогвали. Една по една силите ги напускали и те се отказвали от целта си и се връщали обратно. Само една жаба стигнала до голямото, чисто езеро. Заселила се в него и заживяла чудесно. Животът й бил всичко, за което е мечтала. Защо точно тя стигнала до целта? Може би е била по-силна от другите?
Нищо подобно! Просто тя била глуха и не чула думите:
„Невъзможно е! Няма да се справиш!“
Най-вероятно сте я срещали в интернет или пък живеете в пещера като мен, но държах точно с тази история, пратена ми от едно невероятно човешко същество, което имам честта да наричам своя приятелка – Теди, да отворя тази категория в блога. Такива дълги изречения не ни ги позволяваха в училище, но важното е да знаеш правилата преди да ги нарушаваш. :)
За да не съм банална като просто ви я копирам ще ви поговоря още малко този първи Вдъхновяващ Понеделник.
Може би вече 10 години съм отделила от живота си за да търся смисъла му или поне отговори на всичките си въпроси, защото винаги съм знаела, че има нещо повече от една материя и липсата на информация какво точно, ме побъркваше. Намерих си ги. Но не за тях ще ви говоря сега.
Като деца всичките сме изпълнени с мечти и енергия, като чиста ядрена бомба, събрана в едно така малко и крехко телце. Още помня как като бях може би на 5-6г една Коледа, докато си бях в къщи(понеже не живеех с родителите си) бях толкова щастлива, че ми идваха какви ли не шантави идеи. Всичките звучаха абсолютно достижими, дори и тази която се състоеше в изкопаване на дупка в стената за да си направя магазин, че не разбирах защо възрастните все ми отказваха. Звучеше ГЕНИАЛНО! Същото важеше и за подземния бар, който се опитах да изкопая под площадката във Велико Търново(където пребивавах през останалото време). Дори бях успяла да навия приятелите си да копаят с мен.
С годините обаче малко по малко идеите намаляваха. „Не“-то ставаше по-често, а причините „Защо не“ дори двойно повече. Знаете как като сме малки и искаме да пораснем супер бързо, а порасналите ни казват „не бързай, не искаш това“. Мисля, че вече знаете защо.
С всяка крачка напред в това днешно общество се сблъскваме с все повече хора, които сами по себе си са се сблъсквали с прегради в живота си. Но вместо да си изкопаят тунели под тях, или да си направят магазини в стените им, те просто са се предали и са се отказали. Приели са това за нещо невъзможно, вместо да се разровят из въображението си и да намерят друг начин. В момента, в който са убили всичко детско в себе си са изгасили светлината си. Онази ядрена енергия, която ги е правила уникални и неповторими, изпълвала ги е с идеи и им е давала сила да продължават да копаят. Послушали са другите сиви човеци(вече пораснали и знаещи какво всъщност е живота), че няма смисъл. И са станали сиви като тях. Приели са, че са овца в стадото и нямат друг избор. Без дори да се замислят, че може би има нещо друго на този свят…
може би има друг изход, че точния момент тепърва предстои, че няма как да знаят какво е невъзможно преди да го опитат. Не веднъж.. а хиляди, милиони пъти.
Не са се замислили, че може би има нещо повече на този свят от материя.. може би ако изпитваш толкова силно желание в себе си, че нищо и никой не може да те спре, всъщност е някакъв знак, някаква посока, нещо което не трябва да убиваш, защото ограничения ти мозък и ограничените ти сетива не разбират нищо, защото ограничените хора край теб – също.
Превръщайки се в сиви човеци, които са се отказали от мечтите си, те определено не искат да видят други хора да постигат това, което те не са могли. Защото боли. Боли да виждаш как само и единствено ти си виновен за нещастието си. По-лесно е живота да е виновен. Че е скапан, че прецаква всички, че е ужасен и тежък и ти си станал поредната му жертва. Или просто ги е страх любимите им същества да не изпитат същото разочарование. Да не преживеят моментите, в които надеждите им умират. Без да виждат, че сами са ги убили.
Живота не е такъв, какъвто масово ви учат, че е. И преди са горели на клада всеки, който е твърдял как земята е кръгла. И сега пак си мислят как всичко знаят докато не разбират нищо.
Ако изпитваш силно желание в себе си нещо ти говори. Нещо те е запалило и те води нанякъде. Науката не може да го обясни. Никой не може да ти даде солидна причина защо да не се случи точно на теб. А всяка преграда по пътя всъщност не е там за да те спре. Там е за да те превърне в човека, който е готов да получи исканото. Онзи, който не се спира пред нищо и никой и е напълно глух за гласовете извън сърцето си.
Вярвайте в силата на мечтите си и вижте какво всъщност значи да стават чудеса.
Аз го виждам всеки ден.
Пожелавам ви една невероятна и вдъхновена седмица! Като бонус оставям това клипче тук:
What do you think?