3:00 сутринта е. Четвъртък. Будя се. Дори не знам защо. Усещам как целият свят натиска гръдния ми кош, а главата ми е замаяна. Спомням си как заспах точно с подобно чувство с идеята, че като се наспя ще ми мине. Не минава. Чудя се дали ще мога да стана и дали да не събудя родителите си.. нещо не е наред. Всеки ден част от мен агонизира, че все още живея с тях. Не е лесно когато не знаят как да те пуснат, а ти не знаеш как да пораснеш с тяхното присъствие. В този момент обаче съм изпълнена с благодарност, че са някъде наблизо. Не мисля много. Не мога. Затътрям се при тях и се свличам на пода. Въздуха ме натиска. Кръвно 60/40. Усещам, че става по-зле. Не знам как все още съм в съзнание. Това ли е? Дали мога да умра сега? Ами ако наистина това е края? Мислите ми се активират и изпадат в паника. Тялото ми сякаш няма сили. Имам толкова много идеи, които ме чакат.
Нови мечти.
Нови емоции.
Тъкмо излязох от многогодишна апатия. Така ли ще свърши? Ядосах се. Мислено само. Замайвам се още повече. Усещам, че натиска от въздуха става по-силен. Стегни се. Ти можеш. Давай. Движи се. Ще го вдигнем това кръвно. Гади ми се. Не мога дори айрян да пия. Мамка му, давай! Ще клякам.. ще върша нещо. Всичко ще се оправи. Давай. Заповядвам ти. Не мога просто да се оставя. Повръщам. Продължавам да се движа и да разтривам цялото си тяло. Хайде! Линейка няма да стигне скоро тук дори и да я викнем. Повръщам отново. Сама ще се справям. Давай!
Една безкрайност по-късно.. или може би няколко минути.. не знам.
80/60.. няма да е днес.
Сутринта: уморена съм.. но сякаш нищо не е било.
За бога?!
Това ли трябваше да ми се случи за да се замисля колко крехки са телата ни и колко абсурдно перфектни са всъщност?
Сещам се как част от черепа на баща ми е от пластмаса и вътрешностите ми изтръпват всеки път когато ми разказва историята, как дядо ми е жив след няколко инсулта и куп други заболявания, как има хора по света, загубили крайниците си, срещали смъртта десетки пъти в какви ли не форми, преживели войни по незнайни начини, оживели на косъм… като по чудо…
Само ако си изпитал пълен мрак можеш да усетиш силата на светлината. И красотата й. Само след години депресия мога да твърдя, че знам какво е щастието. След години апатия – знам вкуса на всяко чувство. И как да му се насладя.
И след всяко падане имаме избор за следващото – да останем долу или да си спомним, че точно благодарение на него ще сме по-силни, по-щастливи, повече себе си.
Обожавам всеки ужасен, непоносим, трагичен момент в живота си. Всички онези, които са ме смъквали на пода от рев и са ме карали да не искам да живея повече. Всеки миг в който съм се мразела, в който съм мразела останалите. В който съм умирала от емоционална болка.
Защото точно заради тях сега
ми се живее повече от на всеки друг,
се обичам повече от всякога
и мога да обожавам всички хора безусловно.
Знам какво пише в учебниците за функциите на тялото. Знам теоретично как работи то. Знам процесите му и защо може би се стига до дадени реакции. Но никой не знае защо изобщо е живо. Какво го кара да работи. Какъв е смисъла му. Как синхронът е толкова перфектен без грам мисъл и усилие от наша страна. Години наред работи в съвършен баланс и ние свикваме, че това е нещо нормално. Нещо незначително и явно просто след като няма нужда от нашата намеса. Истината е, че нямаме никакъв шанс в това да се справим сам сами с контролирането на цялата тази вселена от клетки, изграждаща телата ни.
Нямаме си идея какво се случва.
Защо се случва.
Как се случва.
Защо тогава малките ни, ограничени мозъци си мислят, че си имат и най-малка представа какво става в живота ни?
Кое е лошо щом не се е получило точно по нашия ограничен от факти план и кое би било добре за нас въпреки, че не можем да видим и 1% от случващото се?
Защо си мислим, че разбираме света като дори не разбираме себе си?
Защо продължаваме да слагаме етикети „това е лошо, не трябваше да става“, „така искам да се получи“.. като си нямаме идея дали всъщност наистина е така?
Колко пъти нещо ужасно ви се е случвало и сте се разпилявали на парчета само за да разберете малко по-късно, че всичко е наред и просто сте реагирали по-рано от нужното?
Колко пъти сте мислили, че „това е края“, а е било едно ново и много по-красиво начало?
Колко пъти сте се обвинявали, че слушате сърцето си вместо мозъка, без дори да се замислите, че тоя мозък си няма грам представа какво се случва за да може да взима адекватни решения…
Нищо няма смисъл докато сами не му придадем такъв. Смисъла на моето преживяване онзи ден беше да осъзная.. не само да знам, а наистина да осъзная всичко това, което ви написах. И да го споделя. Смисъла на това вие да го прочетете – определяте сами.
Прекрасен Понеделник ви пожелавам. Дайте му такъв облик какъвто сами решите! <3
What do you think?